Ново заглавие: “Да се родиш недоносен” на д-р Катрин Вание


Излезе от печат най-новото заглавие на Център за психосоциална подкрепа: книгата “Да се родиш недоносен” на френската психоаналитичка д-р Катрин Вание.

Книгата може да бъде намерена в книжарниците или поръчана директно от нашия онлайн магазин…

За автора

Катрин Вание е доктор по психология, психоаналитик, член на френската психоаналитична асоциация Еспас аналитик и асоцииран изследовател към Центъра за изследвания Психоанализа, Медицина и Общество в Университета Париж-Дидро. Тя е ученичка и последователка на едни от големите имена във френската психоанализа Франсоаз Долто и Мод Манони. Автор е на статии и книги свързани с проблемите на детството и със специфичния й опит като дългогодишен психоаналитик в Отделението по неонатология в болница Делафонтен в Сен Дени. Катрин Вание е Кавалер на Ордена на почетния легион, най-високото френско отличие за граждански заслуги.

 

Увод

Тази ноемврийска сутрин на 2011 г. в болницата Сен Ден се

отварят вратите на нашето ново отделение по неонатална

реанимация.

Все така свързани с апаратите, кувьозите влизат, един след

друг, в мълчалива колона и намират своето място в новите зали

за реанимация1, интензивни грижи2, и неонатология3, които са го-

тови да ги приемат. Новото отделение не се намира далеч от

старото, но пренасянето на толкова крехки бебета изисква пре-

цизни грижи. Всяко движение, всеки жест на персонала е планира-

но компетентно от ръководния екип и всичко протича съсредо-

точено и спокойно.

Ние сменяме сградата и етажа, за да се настаним в тази на

родилното отделение, която току-що е реконструирана изцяло.

Това е голямо родилно отделение, в което днес има около 3 500

раждания годишно. Междувременно отделението по реанимация

бе класифицирано от „тип III“4 и приема все повече и все по-малки

деца. От сравнително малко отделение, в която бяхме свикнали

да работим залепени един за друг, днес ние се оказваме в огромно и

съвсем ново отделение. Сега се намираме точно до модернизира-

ните родилни зали, възможно най-близо до децата, които се раж-

дат, за да не губим време, за да сме незабавно при тях. В едно от-

деление по реанимация всяка минута е от значение, за да се спаси

живота на бебето. Препускането по коридорите, преминаването

от едно място на друго, е равнозначно на допълнителен риск, кой-

то лекарите искат да избегнат. Новото отделение е много по-го-

лямо, по-ново, по-модерно, по-сложно и доста впечатляващо. Ще

са ни нужни няколко месеца, за да свикнем с него.

1 Зали за бебета които са на животоподдържаща респираторна асистенция

2 Зали за бебета, които все още са твърде малки и се нуждаят от респираторна асистенция

и интравенозно хранене

3 Зали за бебета, които са в процес на придобиване на автономност по отношение на

дишане и хранене

4 Тип III – перинатален център, който включва родилно отделение, приемащо високорискови

бременности и отделение по неонатална реанимация, което поема тежко недоносени

бебета.

7

8

Катрин Вание

То донякъде напомня на декор от НАСА, или на космическа

станция. Във всеки случай, мястото изглежда много секретно,

много „защитено“. В него се влиза със стриктни ритуали. Антре

от дълги коридори, надеждни баджове за отваряне на вратите,

интерфони, за да се допуснат вътре единствено родителите,

хигиенни предписания и подходящо облекло. Особената тишина,

която царува тук и приглушената светлина, потапят незабавно

посетителите в особена атмосфера. Малко „религиозна“ атмос-

фера, казват някои, сякаш става дума за някакво място на култ.

Други говорят за усещането че сякаш се намират в научна лабо-

ратория, излязла направо от научно-фантастичен филм.

Откривам, че избраният за мен кабинет се намира на входа

на отделението. На вратата е написано моето име, а под него:

психоаналитик. Оставам смаяна за миг, с ключ все още в ръцете, а

един лекар, който преминава в същия момент, се обръща към мен:

„Знаеш ли, ние подготвихме бебетата преди да тръгнат, гово-

рихме им за преместването, надявам се че няма да бъдат прекале-

но впечатлени от величието на мястото!“

И понеже го питам какво мисли екипът за новото отделение,

той ми отговаря: „Ние също сме впечатлени, че имаме толкова

хубаво отделение, несъмнено затова си помислихме за въздействи-

ето, което тази нова среда може да има върху бебетата“.

Ако разстоянието от първото отделение до новото е доста

кратко, то със сигурност пътят, изминат от моето пристигане

в отделението до днес, изведнъж ми се стори много по-дълъг.

Точно в същия месец ми бе предложено да преиздам книгата,

която бях написала относно неонаталната реанимация преди

петнайсет години. Аз приех да я преиздам, но толкова неща се

бяха променили от моето пристигане, че ми се стори немислимо

да не разкажа също и за актуалния напредък. Стори ми се невъз-

можно да не се опитам да предам онова, на което са ни научили

самите бебета, в тези последни години. Тежко недоносените бе-

бета, или родените с много ниско тегло, както още ги наричат

сега, имат много неща, на които да ни научат. Все повече изслед-

вания разкриват техните компетентности още от раждането

9

Да се родиш недоносен | Увод

ми, тeхните сензорни възможности, тяхната реактивност. Но

за психоаналитиците, отвъд тези много интересни проучвания,

тези малки бебета имат съществен принос в осветляването на

метапсихологията на първоначалното време. Как ще се изгради

един субект в кувьоза? Приносът от работата с тях, който е съ-

ществен за психоанализата на деца (и по-специално когато рабо-

тим с психотици или аутисти), е също така много поучителен

по отношение на архаичната част от работата с нашите въз-

растни анализанти. Тези бебета се оказват забележителни пре-

подаватели, стига човек да е внимателен в обучението.

Днес се увеличава броят на преждевременно родените бебета.

Напредъкът на науката и асистираните репродуктивни техно-

логии, някои от които позволяват да се разделят сексуалност и

възпроизводство, доведоха до революционни промени.

Прогресът на техниката, все по-модернизираният сектор,

все по-усъвършенстваните грижи и все по-малките бебета, про-

менят изходната ситуация. Когато аз започнах да работя, се ре-

анимираха само бебета, родени след 30-а седмица от последната

редовна менструация и с тегло над 1000 грама.

Днес даже СЗО5 определя като граница за жизнеспособност 22-а

седмица от последната редовна менструация и тегло от 500 гра-

ма, като по-голяма част от френските и европейски центрове

не реанимират бебета под 25 седмици6. Да припомним, че терми-

нът на нормалната бременност настъпва между четиридесет

и първа и четиридесет и втора седмица на бременността. Тъй

като сега бебетата са по-малки, отколкото някога, реанимации-

те и престоят в неонатологията са по-дълги, а очакваната про-

гноза по-обезпокоителна.

Как едни толкова малки бебета дават знак на своите родите-

ли? Какво да се очаква от тях? Какво да им се даде? Веднъж една

майка ми каза: „Аз съм тук, край кувьоза и очаквам часове наред

това бебе да ми даде някакъв знак, да ми каже най-сетне, че аз съм

неговата майка“. Но как едно толкова малко бебе, в своя кувьоз,

5 Световна здравна организация

6 Към днешна дата само в Япония понякога се реанимират бебета под 25 седмици.

10

Катрин Вание

смазано от тежестта, апаратите, миризмите, шума, би могло

да даде на майка си усещането, че тя съществува?

Позицията на лекарите също се промени. Те се чувстват все

по-отговорни от факта, че им се налага да се нагърбват с реани-

мацията на толкова малки деца, че трябва във всеки един момент

да вземат решение за преминаване към „палиативни грижи“, към

което сега ги задължава законът Леонети7, за да избегнем онова,

което вече не наричаме „терапевтично настървение“, a „нера-

зумно упорство“. Високите рискове от увреждания при тежко

недоносените бебета, увеличават още повече усещането за несго-

да. Реаниматорите се питат, разбира се, дали нашето общество

което нормативизира максимално превенцията, с възможност-

та за прекъсване на бременността по медицински причини, със

скринингите от всякакъв род и т.н., не произвежда едновременно

с това собствените си инвалиди с посредничеството на неона-

толозите? И как те да не подлагат на въпрос нормите, които

нашият модерен свят предлага? Лекарите вече не просто реани-

мират, те постоянно си задават въпроси и стига да можем да ги

разберем, всичко което искат, е да могат да говорят за тях. Един

нов началник на отделението, д-р Боло, пое ръководството. Из-

ключително внимателен, каквито са много от неонатолозите

днес, към „грижите за развитието“ и отговорен за добруване-

то на бебетата, той незабавно се заинтересува от онова, което

може да допринесе присъствието на психоаналитик в отделение-

то. Той ми даде възможността да продължа и развия работата,

която започнахме петнайсет години по-рано с д-р Ретби.

Настоящият началник на отделението говори за нашето съ-

трудничество като за един проект за „ко-реанимация“: да се ре-

анимира бебето и в същото време и да се реанимира и неговото

желание да живее.

Това е обширен проект, който ме поставя в позицията на пси-

хоаналитик-реаниматор. Реаниматор на субекта и на неговото

желание. Да се поставя въпроса за несъзнаваното и този за субе-

кта в едно отделение по неонатална реанимация не е нещо, което

7 Закон Леонети : виж „Палиативни грижи“, глава 4.

11

Да се родиш недоносен | Увод

произтича от само себе си. Въпросът за желанието не се поставя

само за бебетата и техните семейства, той се поставя също и за

лекарите и техните екипи. Така че кой ще се реанимира?

Пред едно такова искане, мястото което днес ми е отредено

в сектора вече не е същото. Въпросите, които ми се поставят

са от друг регистър, променени са ефектите на трансфера – не

само с лекарите, но също така със семействата, както и с бебе-

тата, разбира се. Страниците, които ще последват са свидетел-

ство за осъществената работа, за напредъка и за срещнатите

въпроси след „Усмивката на Джокондата“8.__