Училищните провали


Мимоза Димитрова

Трябва да започнем с това, че това словосъчетание училищен провал не срещнахме в речта нито на учителите, нито на родителите, нито на децата. Това, струва ни се, не може да е случайно. Защо в училище не се говори за обучителни трудности и за провали, защо не се търсят размерите на този феномен, неговите дефиниции и пътища за адресиране. Темата се избягва или се отрича. Първият отговор, който ни хрумва е, че учителите се страхуват да не бъдат обвинени в некомпетентност или небрежност. Тенденцията е един училищен провал да не се приписвана това, че детето или юношата имат трудност да работят в определен момент, а на учителите. Те от своя страна обвиняват родителите най-често и кръгът се затваря, а проблемът на детето нараства и не може да бъде спрян.

Ние не си поставяме за цел да го обсъдим теоретично въпроса за училищните провали, защото в този първаначален етап нямаме достатъчно терапевтичен материал, а да споделим свои първаначални наблюдения в тази насока на базата на опита от работата и срещите по проекта.

Тези, които поискаха консултация за своите деца за времетраенето на проекта бяха родители, които взеха час след една родителска среща , чиято тема беше училищните провали. По време на дискусията родителите поставяха въпроси, които можем да обобщим така: децата не учат достатъчно вкъщи, предпочитат да играят, да стоят пред компютъра; родителите/ майките/ не могат да ги контролират, защото са на работа. Учителите, от своя страна, забелязват промяна в дисциплината, която пречи на учебната работа. Те говорят за агресия, която наблюдават и за своята носталгия по едно идеализирано минало, в което тя е била подтискана благодарение на контрол, който е идвал ст авторитета на институцията.

Излиза, че и за двете страни – учители и родители остро стои въпросът за контрола и бих добавила за самоконтрола. Очевидно, за да се работи в клас е необходимо ограничаване на имлулсивните желания на много деца и съсредоточаване върху определени задочи за дадено време. Това се случва в присъствието на други деца, в условията на конкуренция между тях, и на един възрастен, който задава рамката на работата и отговаря за нейното удържане. Работата вкъщи по подготовката на уроците също е свързана с разпределение на времето за работа, почивка и игра и способността да се следва това разпределение. Но очевидностите свършват дотук. Истинските въпроси започват, когато се опитаме да анализираме как се е стигнало до констатациите, описани по-горе, и какво ги поддържа.

Една от целите на нашия проект бе да се отвори пространство, в което да започнем да изследваме тези въпроси и то не статистически, а субективно през призмата на конкретни случаи.

Това, което направи впечатление в питането и на родители и на учители, че тези констатации се представяха като оплаквания към неизвестен адресат, които са ни се стоварили изневиделица и оттук нататък безпомощността пред този феномен е гарантирана – това са дадености, нищо не може да се направи, освен да наблюдаваме “пасивно” тяхното повторение. Тази позиция на възрастните, които са страна в процеса на конструиране на един училищен провал, е нещо, което буди тревога в нас най-малко по две причини. Възрастните изпитват трудности да са на своето място, което лишава детето от репери и го затруднява да се ситуира по отношение на тях. Проблемите на детето се неглижират при първите по-меки сигнали, което води до тяхното задълбочаване и генерализиране и обрича детето на страдание, което не винаги е задължително. Веднъж манифестиран един неуспех или провал често се разглежда като окончателен – няма връщане назад. Всички работят за него без да го желаят съзнателно. Изходът от този капан е само един – да започнем да говорим, да формулираме въпроси, да се питаме за своето участие в тези процеси.

Това предполага да се срещнат две възможности – нашата готовност да търсим изход и възможността да говорим на някого извън приятелския и роднински кръг, какъвто е психотерапевтът. Но за да отправим запитване към тази специфична позиция на психотерапевта като трети по отношение на две страни са необходими някои предпоставки: вътрешна увереност, че дори за нас самите част от това, което ни движи е скрито / вярата в несъзнаваното/; на другият, дори бил той и собственото ни дете, му признаваме мястото на субект, т.е. на някой, който е способен да носи отговорност в определена степен и не е единствено и само продължение на майка си или на баща си.

Какви запитвания срещнахме по времето на проекта

Да започнем от тези, които бяха анонсирани от родители след приключване на групови срещи, но самите заявители не дойдоха на уговорените часове.

Една майка на момиче на 12 годишна възраст поиска час, за да говори за това, че дъщеря й с все по-голяма неохота ходи на училище. Предпочита да си стои в къщи. Това не е ново за майката, защото още от първи клас тя ходи с нежелание; детска градина не е посещавала, поради често боледуване. Майката считаше, че дъщеря й трудно би била убедена да види психотерапевт и че изобщо не й се излиза от вкъщи.

Само от чутото можем да градим хипотези в следните насоки – първо, имаме проблем със сепарацията, който се заявява от най-ранно детство и сега отново се манифестира; второ може да се касае за някаква форма на депресивност и желание за затваряне, поради носталгия към детството; трето дъщерята развива училищна фобия, т.е. трудности в отношенията с връстници или/и учители, за които си дава сметка, но предпочита да ги забрави и анулира като отказва да ходи на училище. Последното, за което можем да мислим е, че този отказ и затваряне служи за опит да се справи със симптоми, които са се появили много отдавна, но никога не са били признавани от родителите и са обект на семейна тайна.

Друго запитване дойде от майка на 15-16 годишно момче, което не учи в това училище. Той е най-малкия от трима братя и в момента единствения, който живее с нея. Родителите са разведени. Винаги се е учил посредствено, но напоследък бяга от часове. Майката знае, че той предпочита да прекарва времето си в компютърни клубове. Това се отнася не само за дните, но и за нощите, дори тя се видяла принудена да прекара една нощ с него в клуб и била скандализирана от нещата, за които се говори в чатовете, в които влиза сина й. Нежеланието му да стои вкъщи майката си обяснавя с тяхната бедност/даже нямат прозорци защото били изпочупени при някакъв насилствен опит за проникване в жилището/; тя е безработна, не разполага със средства и не можи да купува хубави дрехи на сина си. Поводът за нейната тревога е , че синът й се е запознал по интернет и след това на живо с един около 50- годишен мъж с висок образователен ценз и престижна работа. Момчето е обявило своето желание да живее с него, което съвпада с желанието на възрастния мъж да се грижи за него и да му “даде това, което майката не може”. Този мъж живее със собствената си майка, разведен е. Има син, сколо 19 годишен, от брака си. Това желание и готовност от страна на възрастния мъж да приеме едно непознато момче в дома си, изглежда странно и подозрително на майката.Тя прави всичко възможно да го провери. Преговарят за грижите за сина й в приемната на социалните служби, правят уговорки в присъствието на социални работници за времето на престоя в дома на кандидата за “приемна грижа”. Майката не желае да се отказва от родителски права, другият не иска да осиновява момчето, биологичният баща не се интересува от сина си, но момчето иска да живее при този мъж и настоява на това.

По време на груповата дискусия майката поставя въпроса ,дали този човек не възнамерява да се възползва сексуално от сина й. Този въпрос тя го е поставяла и пред него самия и в присъствието на социални работници.

Другият важен въпрос, който трябваше да бъде поставен по време на несъстоялата се индивидуална консултация, беше за сексуалността на собствения й син. Много често ние се заслепяваме от факти, които свързваме реално или въображаемо с насилие, за да не се конфронтираме със сексуалните открития на децата и юношите, които остават в голяма степен табу.

Друг вид запитвания, които бяха адресирани в рамките на по една консултация бяха свързани със спад в училищната успеваемост на две момчета на различна възраст.

В единия случай ставаше дума за 10 годишно момче, което има малко по-голяма сестра, с която споделят една стая. На него му се беше наложило да смени училището и квартала, защото майка му се е преместила да живее със своя приятел след развода с баща му. Майката говори за помощта по математика, която оказва нейния приятел на сина й. Тя дава за пример дъщеря си във всичко на сина си. Майката очаква, че двамата трябва да бъдат заедно и в извънкласните им занимания.

По време на консултацията момчето успя да каже, че неговото желание е да играе футбол. Тук става дума за едно малко плахо, срамежливо момче, което се опитва деликатно да обърне внимание на майка си, че има разлика между половете. Това, което искат момчетата и това, което искат момичетата не е едно и също. Опитите да бъде феминизиран и държан в сянката на сестра си очевидно му създават трудности. Моето предложение към майката да дойде заедно с мъжа, който в момента се грижи за децата, да продължим да говорим не бе последвано от второ посещение.

В другият случай става дума за по-голямо момче /13 год./, което живее само с разведената си майка. Той не излиза много навън с приятели, остава вкъщи пред компютъра и отказва да си готви самостоятелно уроците, а чака завръщането на майка си от работа, за да започнат да учат заедно. Майката счита, че той е загубил желание да учи. Момчето говори много малко и с неохота по време на консултацията, очевидно и на него му е трудно да разбере, какво става с него. Това, което веднага привлича вниманието на консултанта е това нежелание да работи самостоятелно и да не споделя с майка си подготовката на уроците си и това, което става в живота му в училище. Второто би било съвсем в унисон с юношеството, чиито процес бе започнал при това момче. Посъветвах майката категорично да спре да учи с него в къщи след работа, защото трудностите за този подрастващ идват от липсата на трети, който да застане между него и майка му. Дядо му по бащина линия се е опитвал да изпълнява тази роля, но изглежда не много успешно като е залагал на една почти садистична строгост.

По време на една консултация станахме свидетели на това как едно 8 годишно дете няма собствено място между майка си и баща си. Майката доведе дъщеря си по съвет на социален работник от общината, за да иска експертен доклад от психолог за това, че бащата не може да се грижи адекватно за детето . Родителите са разведени, бащата взема детето за време, което е регламентирано от съда. Майката живее заедно с дъщеря си и собствената си майка, а баща й/дядото на детето/ прекарва по-голямата част от времето на село. Бащата на детето живее със собствената си майка след развода и води детето там във времето, което му се полага да прекарва с него. Двамата родители са в постоянен конфликт и се обвиняват взаимно. Детето служи като средство за взаимните обвинения, че не се справят като баща и майка съответно. За майката беше странен моя отказ да дам “експертно”мнение без да съм говорила с бащата.

Разговорът с детето ме изпълни с тревога за самото него, защото то очевидно не е държано на добра дистанция от свадите между родителите си, въвличано е целенасочено и прекомерно, и от него се очаква изцяло да се впише в желанието но майката. Това бе дете, което няма свои думи, повтаря само това, което идва от майкана. Очевидно и двамата му родители имат сериозни трудности да разграничат своите желания от тези на собствените си майки и това продължава да дава ефекти в следващото поколение. Тези трудности могат да имат доста неблагоприятни ефекти за детето особено в периода на юношеството. За съжаление в този случай нямаше никакво запитване нито от страна на майката, нито от страна на детето.

Това са случаи към които в нашето общество има голяма толерантност, позицията на свръхзагрижена и протектираща майка, която “прави всичко за своето дете” все още е на почит.

Накрая ще се спрем накратко на единствения случай на обучително затруднение, по повод на който детето бе насочено за срещи с психотерапевт в рамките на проекта. Детето е на 8 год., обучава се по специална програма и не трябва да покрива същия обем учебен материал, като съучениците и връстниците му. Проблемите са започнали на около 3 годишна възраст с отключване на тежко заболяване, което е прекъсвало връзката на детето с реалността и околните по един органичен път.

Майката доведе детето на първата среща. И двамата родители искат тя да напредва в ученето/ писане, четене и изразяване/ и инвестират много в това. Заявката на майката бе в посока на това да използва възможностите по проекта, за да бъде подпомогнато детето да напредва по-бързо и ефективно в ученето и да компенсира голямото изоставане от своите връстници. В тази рамка започнахме срещи с детето един път седмично в определен час. В тази работа стана ясно, че детето има свои въпроси за самото себе си, т.е. че то иска терапия. До този момент детето е било затворено между лекарите и учителите. Търсените консултации с психолог са били за работа по когнитивното развитие и подпомагане на по-доброто представяне в училище. Никой от тези специалисти не е предлагал на родителите психотерапия за това дете и то такава, която да му даде възможност да се ситуира по отношение на собственото си несъзнавано желание и несъзнаваното желание на своите родители. Този въпрос сега е поставен пред родителите за първи път.

В рамките на краткия срок на проекта получихме и някои запитвания от страна на учители. Едното от тях бе твърде дифузно и не можа да се структурира в истинско запитване. Става дума за дете със сериозен симптом, който го превръща в обект на присмех от страна на другите деца. Детето е изолирано и със сериозни затруднения да работи в клас като пречи и на всички останали. Позицията на този учител беше, че на него не може да му се помогне, отношението към срещите на детето с психотерапевт в училище беше враждебно “това, че му се обръща внимание го разваля още повече”. Този пример показва, че институцията понякога използва симптомите на детето и ги поддържа за свои вторични ползи, които не винаги са осъзнати. Тук бяхме свидетели на въображаемата конкуренция между учител и психолог за това кой може да помогне на това дете.

Другото запитване от учител получихме по повод на това, че по-малките деца отричат своите простъпки на думи, дори когато ги виждат в момента на извършването им. Учителят бе заел позицията на морален съдник, който трябва да накаже някой, който върши нещо недопустимо – лъже. Позицията на излъган и невъзможността да дадеш други обяснения на това банално поведение на по-малките деца, крие риска в момента учителят да не действа адекватно спрямо постъпката на детето, а да затаи неприязън към него, която с течение на времето може да прерастне в преследване на този същия “лъжец”.

Тези два примера ни показват, че учителите могат да се отнасят несправедливо към децата в училище и това може да се задълбочава. Ако родителите не реагират адекватно в такива моменти и не се намесят на страната на детето това би могло да доведе до истински садомазохистични отношения. Доста често деца, които са в такива отношения със своите родители са в риск да попаднат и в училище в такива капани.

Тази страна на отношенията в училище, свързана с агресията на възрастните към децата и вкарването им във двойнствени отношения, в които на детето се отрежда мястото на този, който трябва да се подчинява безпрекословно и реторично да скандира чужди думи, е тема, която не е начевана в българското училище. Съпротивите да се говори за това са големи.

Истина е, че проблемите на децата са се завързали в семействата. Често децата са носители на неразрешените конфликти и симптоми на своите родители. Когато не се поддържа един оптимален диалог между родители и учители детето не е доволно. Тази връзка между учители и родители е важна особено за малките деца, които учат предимно заради своя учител и доста често успехите им в училище се дължат не само на способностите им, но преди всичко на учителя. Учителят е в най-добрата позиция да забележи затрудненията на детето в процеса на учене. Трудности в ученето – четене, писане, изобразяване, усвояване на роден и чужд език – са сигнали, че детето има проблем. Насочването към специалист като логопед например, за подпомагане на детето, според учителите се възприема негативно от много родители – обвиняват учителя, че не си върши работата. Насочването към психотерапевт е толкова чуждо на тази култура и среда, че звучи като нещо недопустимо.

Виждаме, че се намираме на един предварителен етап по отношение на подпомагането на децата да се справят с училищните провали, където трябва да допуснем да се проникнем от мисълта, че в конструирането на тези проблеми участва и психиката на отделния субект. Към трудностите с ученето можем да прибавим и трудностите на личността, които често се проявяват в рязък спад на училищната успеваемост; блокажи по определени предмети – физика, математика; провал на изпити и контролни; генерализиран блокаж; избягване на проверки поради страх от провал или да не надминеш другия.

За много от децата и юношите това не са непреодолими трудности, които задължително да ги превърнат в аутсайдери. Но за тази цел е необходима помощ отвън. Ако детето отказва да учи, то тогава психотерапията е наложителна, ако то прави отказ на институцията, то смяната на средата и преориентирането на детето към друг вид учебна институция би могло да свърши работа. Но за да се отвори място за консултиране и психотерапия в училище е необходимо сътрудничество с родители и учители и много съвместна работа по правилното дефиниране и адресиране на проблема на отделното дете.

Мимоза Димитрова, консултант в психологичния консултативен кабинет