Предизвикателството да консултираш “проблемни” деца


Диана Циркова, д.п.

Искам да споделя опита си като консултант и психотерапевт в Психологичния консултативен кабинет, които работеше в продължение на шест месеца в 163 ОУ “Черноризец Храбър” по проект “Шанс за деца и юноши с противообществени прояви” (декември 2003 – юни 2004 г.).

Ще се спра на две страни, които според мен дефинират предизвикателството – да работиш с “проблемното” дете и паралелно да работиш с възрастните, които го съпътстват – родители и учители.

Като че ли се подразбира, че за да започнеш работа с детето, трябва да има заявен “проблем”. Тук поставям кавички не защото се съмнявам, че това което води децата, родителите и учителите в кабинета е проблем. Това често са доста сериозни проблеми, които намират израз в поведението на детето и юношата – системни нарушения на дисциплината, невъзможност за адаптация към групата от деца, драстични провали в ученето, прекомерна агресивност, кражби, напускане на дома. Кавичките са необходими за да покажа, че тези проблеми са само част от проблема – видимата част. Те имат смисъл отвъд това, което наблюдаваме и този смисъл най-общо показва на възрастния една невъзможност да се понесе нещо, което причинява силно страдание. Обикновено мотивите за това страдание са несъзнавани

Ако за започването на работа е необходимо да има заявен проблем, то следващия важен въпрос е: кой говори за детето и неговия проблем?

В практиката това бяха: педагозите, които много добре разпознават тревожните сигнали в поведението на децата; родителите /понякога насочени от учители или специалисти – инспектори ДПС, социални работници – понякога информирани от рекламните материали /; а имаше случаи, когато това бяха самите деца, които поставяха въпроси за себе си /защо не мога да се въздържам и винаги удрям, когато някой ме закачи?, искам да спра да говоря в час и да мога да се съсредоточавам…/

За всички, които идваха в кабинета за да говорят, първата крачка беше трудна – учителите предпочитаха да говорят, когато ме срещнат в коридора, родителите често отменяха първоначално посочения час или идваше само единият родител, децата най-напред влизаха “просто така” да видят какво се случва в този кабинет, или да видят някой техен приятел, който в момента има час.

Трудността да говориш в кабинета на психотерапевта се корени във вярването, че когато търсиш консултация, това означава, че не можеш да се справиш сам, че не си достатъчно силен, компетентен, добър, че си се провалил – като родител, като педагог, като дете. Чувствата, с които всеки човек преминава прага на кабинета, независимо дали си дава сметка или не, са различни по интензивност, но преобладават срам, вина, безсилие, а също така и гняв, желание да възстановиш вредите, които са ти нанесени, желание да отмъстиш на този, който ти причинява това.

Децата

Децата, които посещаваха кабинета винаги започваха с проверка.

  • Проверяваха дали пространството им за консултиране се пази – проверяваха как се отнасям към рисунките и пластелинените фигурки, които правеха, внимателно следяха какво говоря с техните родители и учители, и дали се срещам с тях в друго време;
  • Проверяваха мога ли да слушам и да зачитам техните думи – “миналия път си записваше, а сега вече не си записваш…”;
  • Проверяваха дали няма да се изплаша от това, което ще чуя: “аз приемам съобщения от други деца, ето сега получих едно и ще изпратя…”
  • Проверяваха дали това пространство е достатъчно устойчиво, като го атакуваха – не идваха в определеното време, създаваха безпорядък , искаха да правят неща, които не са позволени – да хвърлят предмети през прозореца, да пеят, да водят в часа си свои приятели.

Необходимо беше децата да разберат, че консултативният кабинет е място където те могат да вършат работа за себе си, а не против или заради някой друг. Децата с изразено антисоциално поведение имаха нужда от повече време за да се убедят, че това място е сигурно и може да поеме разрушителната мощ, която те притежават /реална или въображаема/.

Искам да представя два примера: един случай, който се разви благоприятно за краткото време на действие на кабинета и случай, който се оказа изключително труден за индивидуална работа.

В първия случай става въпрос за момче на 11 години, доведено в кабинета от майка си, поради многобройните оплаквания на различни учители, че нарушава дисциплината в часовете, не може да работи пълноценно 40 минути, губи интерес към учебната работа и пречи на останалите деца в класа. В предварителен разговор по телефона майката помоли “да го разпитам” и “да разбера дали не взема наркотици”. Момчето ме посещаваше веднъж седмичо и първоначално мълчеше почти през цялото време, но изрази желание да разбере защо става така, че въпреки неговия стремеж да се държи добре, непрекъснато го наказват. Действителната работа в кабинета започна да се случва, след като той дойде в кабинета с майка си и аз предложих дългосрочна работа с момчето, като бяха поставени ясно правилата, чрез които аз ще контактувам с нея – единствено в присъствието на сина й, в специално отделени часове. Мисля че след този разговор момчето се увери, че работата в кабинета ще бъде за него и че при нашите срещи той може да говори за неща, които по ред причини не може да каже на друго място. Още при следващото си посещение той започна с думите : “Искам да знам защо толкова често падам от колелото. Мисля, че спирачките ми не са наред. Трябва да извикам баща ми да ми ги регулира.” Тези думи се отнасяха колкото до колелото, толкова и до него самия. Те поставиха въпроса за неговите “спирачки”, за липсващия баща /родителите са разведени и бащата често отсъства от България/ и описваха много ясно причините за неговите “падания”. От този момент момчето посещаваше кабинета редовно и си позволи в рамките на нашите срещи да говори за своите страхове по отношение бъдещия брак на майка си, за тревогите си относно своето място в семейството и бъдещето си. С майката имахме още две срещи, като след всяка среща тя ставаше по-спокойна и приемаше това, че синът й отказва да й съобщава за какво си говорим и има желание да посещава психотерапевт. Ситуацията в училище не се промени изведнъж, оплакванията на учителите продължиха, макар и не с такава интензивност, но майката вече не ги приемаше като обвинение към себе си и се опитваше да асистира сина си в опитите му да се справя по-добре.

Момчето успя да завърши успешно годината и да се яви на изпити за спортно училище, което бе неговото желание.

Другият случай е на А.А., момче на 9 години, което бе насочено от своята учителка, поради мнгобройни дисциплинарни нарушения – агресивност, невъзможност да се съсредоточи повече от 10 минути, пълно неподчинение на нейните изисквания по време на часовете. След срещата с майката се изясни, че става въпрос за изключително сложна семейна ситуация и множество неблагоприятни моменти в живата на детето преди постъпването му в училище /развод на родителите, седмична детска градина, една година без да контактува с майката/. Майката даде съгласието си синът й да посещава кабинета веднъж седмично.

При първите срещи А. винаги започваше с думите “Само аз ли идвам от цялото училище?” , “Няма да идвам, защото ми викат, че съм луд”, “Отписвам се оттук”. Забравяше че има час, не идваше, налагаше се всеки път учителката му или възпитателката от занималнята да го подканват. Според учителите, поведението му след посещенията в кабинета става още по-лошо.

След екипно обсъждане решихме да му кажа още веднъж кога е неговото време за посещение /денят и часа/ и никой повече да не го подканя. Обсъждахме, че възможността А. да посещава психологичната консултация не трябва да се превръща в “работа с А. на всяка цена”, което би ни поставило в позицията на преследвачи, а трябва да остане като отворена врата и възможност за бъдещето.

А. не поднови посещенията си в кабинета, но посещаваше редовно интеракционно ателие “Театър”, в което правеше опити да се впише в работата на групата.

Към случая имаше голям интерес от различни хора – психолог, учители, възпитател, бодигард, за него се говореше на всякакви места. Това което продължихме да правим по този случай е, че се опитахме да съберем всички, които имат наблюдение в училище за поведението на А. и да говорим за това, какво ограничава ескалацията на неговите прояви в различни случаи, и какво бихме могли да препоръчаме на учителите, които му преподават, както и мерки които да се предприемат от ръководството на училището.

Този случай ни показа как понякога “да работи” за детето, за консултанта означава да се откаже да работи с него в определен момент, за да даде възможност да се развие желанието на детето за терапия.

Родителите

Когато посещаваха кабинета – винаги с огромно притеснение. Понякога смазани от чувство за вина, от мисълта, че са се провалили като родители. Преживели вече доста упреци и обвинения – от своите родители, от инспекторите в полицията, от социалните работници, от съседи и приятели.

За да останат и да говорят, влезлите в кабинета родители трябва да чуят думи, които да ги приютят, да направят място за тяхната болка, да им дадат надежда. Трябва да бъде “подхванат” въпроса, който поставят – понякога много неясен, изместен, труден за разбиране и формулиране.

Най-често посещаваха кабинета родители на осиновени деца с много трудности и проблеми в поведението. Още при първата среща родителите на такива деца, въвеждаха темата за разсиновяване, говореха за своята невъзможност да се справят с проблемите – най-често агресивно поведение, понякога кражби. Те виждаха във възможността за консултативна работа възможност за овладяване на това поведение, нерядко им се искаше това да се случи бързо и когато не виждаха този бърз ефект идваше поредното “и това опитахме, но няма смисъл”.

В такива трудни случаи добрата практика изисква родителите да бъдат насочени към друг консултант, който е различен от този на детето, на когото те могат да говорят за своите преживявания по отношение на това което се случва с детето им.

В нашата работа ние направихме няколко опита за такова насочване, които се оказаха не много успешни. Причините за това предстои да анализираме.

Когато родителят или родителите приемаха истински работата на консултанта като значима, както бе илюстрирано в първия случай, който описах, това благоприятстваше работата на детето.

Да се спечели доверието на родителя, да се снижи неговата тревожност, да се подкрепят усилията на семейството да удържи натиска, който детето или юношата оказва – това беше посоката на нашата работа с родителите, както и на нашите екипни обсъждания.

Учителите

За педагога като че ли е по-лесно да влезе в консултативния кабинет – все пак той представя друго дете /не своето собствено/, явява се в позиция на експерт. Но това е само на пръв поглед. Да консултираш свой ученик при психолог, често се приема като личен неуспех на педагога да се справи, като признание за некомпетентност и безсилие. Проблемните деца непрекъснато провокират своите учители. Австрийския психоаналитик Хелмут Фигдор в своята книга “Психоаналитична педагогика” пише, че “…децата, като че ли държат пред нас огледало, в което се отразява собственото ни несъзнавано”, нашите несъзнавани конфликти и чувствата свързани с тях – срам, вина, страх…

Въпросът на педагозите най-често беше: “Как да препоръчаме на родителите да направят консултация при вас?” А това е наистина важен въпрос. От това как учителя ще насочи детето и родителите до голяма степен зависи бъдещото развитие на случая. Защото насочването може да има смисъл на обида и наказание: “Ще отидеш при психолога!”,”Детето ви е за психиатър! ” или смисъл на грижа и желание за насочване към трета страна .

Как педагогът ще насочи детето и родителите, доколко те ще приемат тази идея, зависи от това доколко самият педагог приема идеята за психологичното консултиране като възможност за детето.

Понякога родителите категорично отказваха да се консултират. В тези случаи предлагахме на педагозите да разказват за проявите, които наблюдават и заедно търсехме решения как да ограничим или коригираме тези прояви, като изказвахме различни хипотези какъв е смисълът на тези прояви в конкретните ситуации.

И накрая искам да кажа няколко думи за мястото на консултанта в кабинет за психологично консултиране, който се ситуира в училище.

От една страна той е много желан, на него се възлагат големи очаквания, понякога на неговия метод се приписва почти магическо въздействие.

От друга страна, когато започне да работи се вижда, че той не е всемогъщ, ефектът от неговата работа по-често не може да се види веднага, освен това той отказва да прави някои неща – да говори навсякъде, по всяко време за различни случаи, да приема винаги и по всяко време, изпратени деца, което поставя въпроса “за какво ни е?” и дали не е по-добре да го няма.

Да съществуваш в такава ситуация не е лесно. Далеч съм от мисълта, че всички трябва да приемат нашата работа като много значима и ефективна. Добре е да има съмнения и резерви. Самата аз имам понякога. Знам, че е необходимо много време, много усилия – лични и на целия екип – за да намери мястото си такъв кабинет в училище или извън него.

Това, към което искам да апелирам е да говорим за нашите съмнения и резерви, когато има съответни форуми за това. Да говорим като равностойни възрастни, които могат да приемат или да отхвърлят мнението на другия. Защото така създаваме символичното пространство на автономни възрастни, където децата могат да намерят своето място.

Диана Циркова – консултант в психологичния консултативен кабинет