Специален предговор за българското издание от Патрик Деларош


(Манони, Мод – “Изоставащото дете и неговата майка”, Изд. ЦПСП, София 2006)

Мод Манони (1923-1998) е водила от Втората Световна Война, тоест от навлизането на психоанализата в детската психиатрия, една борба, която е останала както никога актуална и досега: как да бъде поставена психоанализата в служба на дебилното, психотичното или аутистичното дете? Как да се преобразува обгрижващата или обучаваща институция, за да се избегне склерозиращото й затваряне, и то именно благодарение на самото фройдово откритие? Нейният най-голям успех си остава несъмнено разнищването на понятието дебилност.

Дебилността под въпрос

Първата и според нея най-добрата от книгите й, “Изоставащото дете и неговата майка” показва, с помощта на случаи, историята на всяко дете, на което е поставен етикетът “дебил”. Тази история “започва с историята на семейството”, до такава степен субектът е идентифициран с несъзнаваните родителски означаващи преди да може да говори от свое собствено име. Изведнъж тази анамнеза “доказва” до каква степен детето е било принудено да не знае, за да оцелее, например Ксавие, детето-алиби на един баща сътрудничел с немците, “сирак сам по себе си”: той рисува дете без глава, “защото ако имаше глава, щеше да е полудяло от страдание”. От този момент дебилността, както и психозата добива смисъл за обкръжението на детето. Защо не са го разбрали по-рано? Просто защото родителите не искат или не могат да говорят, когато нямат доверие. От началото на работата си Мод Манони се стреми да не противопоставя психологичната и органичната етиология: лекарят и аналитикът няма защо да се карат за области, чиито връзки са неизяснени . Ето защо тя не разграничава нормалната от патогенната майка: анормалното дете може “самото то да преобразува майка си” и да предизвика у нея садомазохистични отношения. По същия начин Мод Манони уважава психометрията, но констатира “много голямото разнообразие на училищен и социален успех при тези деца с нисък КИ: някои вземат свидетелство за начално образование с КИ 0,65, докато други с КИ 0,80 имат трудности да се квалифицират в професионален план”. Следователно всеки път психоаналитикът споделя ново приключение заедно с родителите, понякога срещу техните защити, но понякога уви и срещу детето, чието дори и частично подобрение изглежда достатъчно, до такава степен начинанието е трудно за всички. Дебатът, понастоящем преодолян, за участието на родителите в лечението е решен по изненадващ начин: не трябва да се питаме, дали родителите ще нахлуят в лечението, а кога . Ето защо тази книга, която въвежда отново детето в историята на поколенията преди започването на каквото и да било лечение, приема съпротивите на родителите и се справя с тях, разграничава се от медицината, както и от психиатрията, е всъщност истинска теоретизация на детската психоанализа.

Върховенство на желанието

Необходимостта от институция, която да е в противовес на силите, противопоставящи се на излекуването на детето, кара Мод Манони да създаде Експерименталното Училище в Боньой. Институцията трябва да бъде в служба на детето, а не обратното. Това, което трябва да се преоткрие, казва Мод Манони в “Теорията като фикция”, (1) е психоанализа, която да може да оцелее от несигурни и нестабилни места, каквито са били “мрежите” на борците против фашизма, тоест на борците против тоталитарния дискурс. Щом аналитичният дискурс стане дискурс на еднаквостта, той започва да се доближава до медицинския или университетския дискурс”. Цитирам тези редове, въпреки тяхната очевидна крайност, защото те добре очертават позицията на Манони спрямо всяка институция, тоест спрямо групата. Групата за нея “е преди всичко групата на семейството, а след това групата на институцията, която възпроизвежда семейството. Как да се изплъзнем от този капан по отношение на пациента, както и на аналитика? Само в среда, където нищо със сигурност не се иска от него, пред отсъствието на желания от страна на възрастния спрямо него, детето ще отговори проявявайки собствени желания”. (2)

*

Какво щастие да чуеш тези думи, които напомнят, когато е необходимо в нашето бюрократично и информатизирано общество, че в “лечението” на едно дете преди всичко има значение сублимираното и ефикасно желание на един терапевт, който по дадени страни напомня забравената фигура на свещеника или почти отживялата фигура на учителя. Мод Манони беше една борбена личност, която непрекъснато напомняше “върховенството на субекта, погълнат от семейната институция, а после и от обществената бюрокрация”.

Тази книга, която беше първата от Фройдистко поле в издателство Сьой, дори преди “Писанията” на Жак Лакан, имаше значителен успех. Това е, защото тя даде отново надежда на всички психолози и психиатри, които отхвърляха диктатурата на психометричните тестове, защото постави под въпрос органистичното схващане за “хомогенната” дебилност: историите на случаи, всъщност, позволяват да разберем отвъд медицинската диагноза убийственото страдание на субекта. Нека тази книга да даде същата надежда на всички терапевти, които поставят психоанализата в служба на децата в медикосоциалните институции в България!


  1. Le Seuil, 1979.
  2. L’enfant arriere et sa mere .

 Превод: д-р Анастасия Гамова, 2006