Предговор от Колет Одри


(Манони, Мод – „Изоставащото дете и неговата майка“, Изд. ЦПСП, София 2006)

Тази книга привлича вниманието на читателя с покъртителни истории, но въпреки това не е лесно четиво.

Живеем с психологически, етични и педагогически идеи, които се срастват с нас, въпреки че са престанали да задоволяват нашите или част от нашите изисквания. Отказването от тях би изисквало значителна работа. И нещо още по-сериозно: ние предчувстваме, че такова усилие би било равнозначно да се разголим и да скочим в неизвестното.

Към това наследство от литературата, от човешката история, каквато обикновено се разказва, от уроците по морал и вероучение, от учебниците по философия, днес се прибавят няколко фройдови термина. Ние обикновено ги използваме, за да назовем някои бели петна и за да си докажем, че познаваме значението на ранното детство в собственото ни развитие и на сексуалните нагони сред силите, които движат света. И така ние постановяваме, че даден юноша е срамежлив или мързелив, „защото има комплекси“ или е затъпял или агресивен, „защото е бил травматизиран“, което се свежда до вмъкването на допълнителен тънък словесен слой, който е напълно излишен, между нашите непълноценни обяснения и невежеството ни. Все още, дори и тези от нас, които четат психоаналитични трудове, не сме започнали да се гледаме според фройдовата перспектива. Че какво общо може да има, мислим ние, между „човека с вълците“ и нас самите? След прочитането на тези книги, които за малко ни откъсват от всекидневието – истински психологически уестърни – ние отново се потапяме в нашия подреден свят, и започваме да съдим за другите и за нас самите според нормите и мотивациите, с които винаги сме си служили.

Изследването на Мод Манони изисква от нас куража да се разпознаем и да накърним престижа си. Защото за да схванем значението на тези толкова „естествени“ и толкова невероятни отношения между родители и деца, трябва да се заставим да преоткрием даден спомен, дадено поведение от едно безкрайно отдалечено минало; да възкресим даден сън, вплетен в живота, дадено видение от ранното детство, за което се питаме дали е реалност или не, някои впечатления от бълнуването при детска шарка; все преживявания, които почти не могат да бъдат формулирани, защото се разполагат отвъд словото, или във време или в моменти, в които не сме имали достъп до езика и в които само тялото ни е казвало на другите и на нас самите това, което е имало да каже. Ако извършим исканото усилие, ако успеем да си припомним, как са се случвали нещата в онези моменти, тогава бихме могли пипнешком отново да преминем пътя на нашето формиране и през тези „анормални“приключения става дума за самите нас.

И само така бихме могли да пожънем истинските плодове от изследванията и наблюденията на автора, тоест да съзрем, какви би трябвало да бъдат правилните отношения на възрастните към децата.

Всички ние, лекари, педагози или просто родители сме убедени, че децата са човешки същества, но въпреки това не преставаме да се отнасяме към тях като към вещи под предтекст, че тяхната човешка същност ще настъпи утре. Ние не преставаме да ги подчиняваме на фактически оценки, които под различни форми представляват смазващи присъди. Нашите усилия да разберем умствено изостаналото дете и да му помогнем, които се изразяват в диагнози, измервания на коефициента на интелигентност, избор на методи за обучение, често могат да го зазидат в неговата инвалидност. Доказателство за това е, че тези преценки и тези измервания нееднократно са били опровергавани от развитието на болния. Някое дете с твърде нисък коефициент на интелигентност ще се справи по-добре с даден проблем отколкото друго, което се доближава до средното ниво. Идеята за умствена изостаналост също е променлива, защото, казваме ние, има фалшиви дебили и истински дебили. Мод Манони, която е мислела така известно време, ни учи, как е трябвало да изостави това разграничение.

Но това не означава, че „окуражаването“, системата, която се състои в това, „да се гласува доверие“ на детето, такава каквато я практикуваме, е много по-добра. Защото детето разкрива възрастния и се догажда за съмнението зад дежурните възхвали. В тях то открива друга форма на затваряне и тревожността му не се облекчава.

Трябва ли тогава да се откажем от всичките си средства за подход към проблема, от лекарствата и инструментите? Със сигурност не. При условие винаги да ги мислим за това, което са. При условие никога да не обвързваме детето с тяхната помощ. Винаги да оставяме място с тях и за достатъчно игра, за да оставим място за свободата на субекта, в деня, когато тя ще се разбуди и ще поиска да тръгне нагоре.

Майката никога не престава да се бори за умствено изостаналото си дете. Докато всички се отчайват около нея, тя единствена продължава консултациите, иска нови диагнози, нови прегледи, нови лечения. Примирението е невъзможно за нея. Чудо на майчината любов, мислим си ние, върховно заслепление. Тя се бори за друго същество, като че ли става дума за собственото й съществуване.

Изненадващо се случва тя прекъсне добре напредваща психотерапия, самата тя да потъне в болестта докато духът на детето й възкръсва, да се самоубие малко преди оздравяването. Нима не е била готова да спаси детето си на всяка цена?

Несъмнено не на всяка цена. Защото тя се е борила всъщност за собственото си съществуване; тук няма метафора – или по-скоро, самият живот е метафора. И откриваме, че собственият живот на майката е включвал и дебилността на детето; че болестта на детето е служела за предпазване на майката от нейната дълбока тревожност. Че борейки се за него – да го лекува без да го излекува – всъщност тя се е борела за себе си с риск да започне да се бори срещу него, в името на тази болна част от него, която е тя и чието изчезване не би могла да понесе.

Майчината любов е едно от табутата на нашата цивилизация. Въпреки това човекът ще бъде напълно очовечен най-накрая едва в деня, в който ще излезе наяве истинското лице на всяко табу. Мод Манони ни разкрива какви фрустрации, какво съжаление по изгубения рай, какви нещастия – по своята същност инфантилни – оформят предварително чувството, което свързва майката още от бременността й със съществото, което ще излезе от нея. Откриваме ролята, която може да играе болестта на детето в семейството, какво тя ще представлява за цяла една група, по такъв начин, че става невъзможно да се различи в сърцевината на тази тоналност първоначалното органично увреждане и да се разбере, къде започва болестта на детето и къде свършва неврозата на родителите.

Всяка майка – и всеки баща – би трябвало да помисли над тази книга. Защото драмата на детето се е разиграла понякога двадесет години, дори четиридесет години преди неговото раждане. Действащи лица в нея са били родителите, дори бабите и дядовците. Това е съвременното превъплъщение на съдбата.

Каква ще бъде в тази драма толкова зле познаваната и зле разбрана роля на психоаналитика?

Той не е нито магьосник, нито хипнотизатор, какъвто биха искали твърде често да го накарат да бъде, ту с надеждата да извърши чудо, ту за да могат по-лесно да стоварят вината върху него.

Но той не е нито лекар, нито педагог, нито изповедник, нито социален реформатор, все функции, до които бихме искали да го сведем, но които той трябва да се пази да поема, ако иска да доведе до добър край работата си.

Той е този, който разплита нишките на съдбата, като изразява със словото въображаемата вселена, която преследва неговия малък болен. Този, който премахва пречките по пътищата към свободата.

Ролята му изобщо не е лека.

Колет Одри 


Превод: д-р Анастасия Гамова, 2006