І Глава: Защо да се забранява


Из: П. Деларош, „Родители, осмелете се да кажете не!“, ЦПСП 2010

Провокативното название на настоящата първа глава е преднамерено. Първо, защото хората не си поставят този въпрос, дотолкова неговият отговор изглежда очевиден, но труден за формулиране. Впрочем, опитайте се да си припомните отговорите, които сте давали на вашите деца. Понеже всички деца задават горния въпрос …и постепенно с израстването си го забравят, несъмнено от момента, в който се сдобият с по-малко братче или сестриче, на което те на свой ред казват:

            – Забранено е!

            – Но защо? – пита тогава малкият или малката.

            – ….защото тати  (мама) така е казал!

Нека не се смеем,  този отговор е може би е по-коректен отколкото онзи, който се състои в това да кажеш: “Понеже е така” или още: “ей така!”. Просто защото забраната винаги е в името на някого, на някакъв идеал, в името на принципи и защото ние самите нямаме никакво желание да я налагаме. Тук навлизаме в сърцевината на този поставян от децата въпрос, за който на свой ред трябва да поемем отговорността. 

Забраната има лоша слава

Забраната се ползва с лошо име, несъмнено защото хората смесват всичко в едно: забрана, репресия, наказание, фрустрация, а защо не и малтретиране. Имаше даже един кратък период, в който девизът гласеше: “Забранено е да се забранява”. Той не сполучи: забраната е необходима, щом като силата й отслабне, тя започва да ни липсва, но не винаги проумяваме  защо.

            Да разгледаме тогава проблема под друг ъгъл. Би могло да се мечтае за живот без забрани, ще рече – без да има нужда да се формулира забрана. Допустимо е да си представим едно идеално семейство, в което всичко се развива хармонично и няма нелепи конфликти. В него бащата би бил баща, защото е на мястото си или просто защото съществува и скоро ще се прибере. Майката се позовава на него, без да се налага да повишава тон. Няма нужда децата настойчиво да молят: те ще получават своевременно онова, което им се иска. И впрочем, те добре се учат в училище, защото изпитват жажда за познание. Дядовците и бабите допълват тази семейна хармония. Те са дискретни, но присъствени, когато е потребно. Те никога не биха се намесили по какъвто и да било начин във възпитанието на внуците си. И благоразумно оставят това на прозорливостта на родителите, сиреч – на своите деца. Естествено, не ще и дума че ще дадат израз на каквото и да било предпочитание към някого от внуците си, нито пък че ще очернят семейството на сватовете си, което от своя страна има всички основания да бъде уважавано. И накрая – родителите се разбират чудесно по въпросите на възпитанието на децата си. Всъщност, на родителите едва им се налага да разговарят, дотолкова всеки се опитва да предвари желанието на другия относно потомството им. И не съществуват изключителни привилегии произтичащи от пòла. Разбира се, че всички се съобразяват с желанието на бащата, било то външно изразено или не. В този идиличен свят забраната действително няма нужда да бъде формулирана (впрочем, ако се заговори за нея не се знае докъде ще се стигне), както и наистина тривиалните въпроси, които могат да се поставят, като например:” Кой командва?” Но както казах в началото, децата много бързо преустановяват поставянето на  въпроси от подобен род.

Само че ето нà, ако те не поставят, или – вече не поставят директно тези питания, те все пак ги поставят въпреки себе си. Как? Би било добре най-напред окончателно да се справим с въпроса за вината на родителите. Както обичам често да казвам, ако родителите са отговорни за бедите на децата си, те биха могли да ги прекратят незабавно. Ако има отговорност, то тя е тази да се действа с най-дълбоко убеждение, когато се налага. И впрочем всички психолози твърдят това. Когато родителите ги питат как трябва да се държат с децата си, те им отговарят: “Най-вече бъдете себе си!” Което не пречи всеки възрастен също да има правото да си поставя детския въпрос “Защо да се забранява?”. Можем да се нахвърляме някои отговори.

Най-напред, забраната изглежда че наистина е реална необходимост за човешкото същество най-общо и за детето в частност. Ала най-вече – дадени личности определено са задължени да формулират забрани. Тази роля е неблагодарна, но насъщна и именно заради това децата ще ви бъдат признателни. Нещо повече – оттук произхожда дългът, който те поемат спрямо вас. Настоящата книга ще се опита да ви покаже защо.

Но да поставим отново въпроса – какво позволява да се твърди, че забраната е потребна, нещо повече – незаменима за детето? Е добре, това че нейното отсъствие се усеща през всякакъв род изключително многолики страдания с нееднаква значимост и с крайно непредвидима тежест: дали ще се касае за проблеми с дисциплината, които обикновено са очевидни, или пък обратното – за вътрешни страдания, или още – за смущения в поведението, а понякога даже – за истински болестни състояния. Всичките споменати реакции на липсата на родителски авторитет са знайни открай време и са обратими, при положение че бъдат осъзнати. Разбира се, понякога е трудно, но необходимо, когато детето или юношата ви приканват да реагирате, вие да се запитвате как.

Така преминаваме от забраната към авторитета, а целият проблем е там. Забраната се изрича словесно, авторитетът е природен. Но няма авторитет без словесно изразяване, било то и минимално. И липсата на авторитет, който понякога се проявява чрез авторитаризъм, принуждава към действие (необходимост, в някои случаи). Безпомощните родители не проумяват, че им липсва точно авторитет, те нерядко даже си мислят обратното! Във всички случаи, липсата на забрана намира своето изражение именно в добре известните затруднения. Ще разгледаме няколко примера за това.

Вироглавите малчугани от детската градина

Детската градина предоставя един от най-първите поводи да се живее в общество извън семейството и още от този момент характерите се утвърждават! Някои деца се държат като господари!

Петгодишният Сирил е в предпоследна група на детската градина, а родителите му са привикани от учителката, всъщност той запокитил по нея стол след някакво смъмряне. Сирил  не търпи и най-малкото противопоставяне.  Но когато се занимават единствено с него, той е кротък, внимателен, открит и усмихнат. У дома родителите са безпомощни и вече не знаят как да го подхванат. Той е единствен син и “всичко се върти около него”, тъй че родителите стигат до там да се карат и даже определят, че двойката им е застрашена!  Ето защо те приемат съвета на учителката и се консултират за втори път. Родителите  твърдят че Сирил е агресивен и привидението на анормалността се прокрадва през техните приказки. При все това Сирил е обаятелно русо дете, много присъствено в разговора и възхитено, че с него се занимават.

Себастиен е на същата възраст и тероризира групата си. С употребата на сила той принуждава да бъде зачитан и нищо не го възпира. Себастиен не понася да бъде малък, възпроизвежда всичко, което правят възрастните, в това число – да се опитва да пуши. За разлика от Сирил, Себастиен има по-малък брат. Сутрин и двамата се нахвърлят върху закуската, затръшват вратата, когато излизат, удрят се и при най-незначителния повод, накратко – държат се като зверчета. Майката дори не смогва да формулира някаква забрана и те вече са я нарушили. Тя “реве” и се изтощава напразно. Когато остане сам, Себастиен е чаровен малчуган, който силно желае да разговаря с възрастния, при условие, че майка му напусне стаята! 

Сирил, както и Себастиен, са в центъра на семейството. Впрочем, родителите на Сирил не могат вече да се уединяват, откакто той ги е изненадал, като е влязъл в спалнята им. Що се отнася до Себастиен, той дотолкова е бил разстроен от раждането на малкото братче, споделя пред мен майка му, че тя не смее да се нагърби с трето дете и впрочем тя възнамерява да се допита до неговото мнение!

Въпреки че са родени в много различна среда (бащата на Сирил е шофьор, а майка му е счетоводителка, докато майката на Себастиен е преподавателка по литература, а баща му – инженер) тези двойки родители и в двата случая имат подчертано специфичен профил. Майките са сърдечни и тревожни, и двете в ситуация на превъзходство спрямо съпрузите си, както и малко по-възрастни от тях. От своя страна последните са присъстващи, чувстват се напълно ангажирани в ситуацията, обсъждат със съпругите си възпитателните проблеми и изобщо не са безлични. В замяна, всеки от тях е имал проблем със собствения си баща. Таткото на Сирил е най-малкият син в семейство с три момчета, неговият баща бил изключително строг и често прибягвал до телесни наказания, що се отнася до майка му – тя проявявала такава студенина, че той още си го спомня с насълзени очи. Роден в многобройно семейство, бащата на Себастиен също няма добър спомен от своето детство: така той взел решението да бъде по-внимателен със собствените си деца и да не ги наказва, освен с основание.

Сирил и Себастиен са в добро физическо и психологическо здраве. Те имат желание да научават в детската градина, която с удоволствие посещават. Но и в двата случая родителите са безпомощни и животът у дома се е превърнал в някакъв ад. Какво се случва, впрочем, в тези семейства? Какво може да се направи? Когато им прикипи, родителите крещят, а когато излязат извън кожата си, раздават шамари или плесници по задника. Тук не е въпрос да търсим кой е отговорен, а кое прави така труден живота на тези родители.

Впрочем още тук внимателното изслушване позволява да забележим, че майката на Сирил винаги е изпитвала затруднения да се разделя с него. Тя го осъзнава, понеже споделя, че на Сирил му било трудно да я напуска, за да ходи на училище и че за нея било същото. За майката на Себастиен нещата са по-усложнени. Тя била решила да се отдаде изцяло на грижите за първото си момче и уверява, че наистина се изтощила да удовлетворява всичките му искания. Тя също е живяла в многолюдно семейство, което може би обяснява горното. Във всеки случай когато второто дете се родило, тя физически била принудена да се занимава по-малко с първродното . От което тя освен това страдала за него. Но в същото време майката установила, че второто дете (което също не поглъщало изцяло нейното време), не страдало от това и че, наопаки – то по-малко плачело, отколкото първото.

Какво, в действителност, става? И в двата случая нито авторитет, нито влияние, още по-малко пък – обич, липсва на тези малчугани. В замяна обаче е налице проблем в циркулирането на родителските разпоредби. Момчетата (понеже тук става дума за момчета) се натъкват на огромна трудност да се ситуират спрямо ролята на всеки един от родителите. Тези роли всъщност не бяха достатъчно различими. Съзнавам че онова, което изричам, ще постави всякакъв род въпроси, но бих искал да засегна проблема извън темите за «мачизъм» и «феминизъм». Детето се нуждае от една страна от истински и недвусмислен авторитет и от друга – да схване откъде произхожда той. Впрочем, личността която най-много се грижи за него (наблягам особено на думата личност)  обикновено се затруднява да наложи уважение към себе си. Защо? Защото детето, което битува в емоционалния комфорт за който говорихме, изживява «заповедите» на личността която най-много се занимава с него (а това обикновено е майката) като проява на злоупотреба, понеже то не схваща тяхната необходимост. Следователно детето преживява нейните повели като злоупотреба с власт от страна на една личност над друга. Обаче както вече стана дума, авторитетът винаги произтича от някой друг, от другаде, от един върховен ред, който е трудно непрестанно да се обяснява. Ето защо, впрочем, в нашите общества бащата е «естественото» въплъщение на тази власт.

Детето се нуждае да чувства властта на родителите като необходимост, а не като деспотизъм на по-силния. В разгледаните два случая съвсем простички обяснения позволиха на родителите да си преразпределят ролите и много бързо нещата да влязат в ред . 

Немирниците, които смущават класа и подлудяват родителите  

На тези малки вироглавци, които тероризират останалите, им липсват ограничения у тях и те започват да го показват: поведението им осмива авторитета от когото са лишении у дома.

8-годишният Батист е по-скоро безочлив. Той не разбира, че трябва да предостъпва играчките на брат си, понеже последният не е във възрастта в която да ги оценява. Всъщност това наставление, дадено  му от неговата майка, е съвсем формално. Тя признава, че той е по-големият, ала най-вече не иска да привилегирова братчето му, което е с две години по-малко. Впрочем, тя систематично прави едни и същи подаръци както на единия, така и на другия, независимо от повода. Но Батист не се задоволява с това. Той е придирчив, отмъстителен, гневлив и винаги взема връх. Майката – съучастница и в тайна възхита пред този малчуган, отчита все пак силната му  раздразнимост. Нали неотдавна именно той заявил на дядо си: «Да пукнеш!». Майката на Батист така се изумила, че даже не реагирала. Тя се обръща към мъжа си, когото моли «нещо да направи» , но той не умее да наказва. Освен това тя се опитва съвсем сама да разреши проблемите, защото когато бащата реагира, тя намира че той бива брутален. Впрочем наскоро Батист й позвънил в службата, за да се оплаче: « Татко ми счупи един зъб, докато ме биеше.» Всъщност него ден бащата замахнал да зашлеви Батист по дупето, защото той предизвикал падането на брат си, като издърпал рязко кувертюрата върху която последният седял. Батист ловко избегнал шамара, но си ударил устата в някаква мебел. Бащата намира Батист за невъздържан, но не съумява да прекрати несекващата му двигателна превъзбуда. Той разказва, че единственото нещо, което успокоява Батист, е телевизията, но после синът му има кошмари. Своето собствено поведение бащата обяснява с трудното си детство: той не е познавал баща си, а майка му е изпитвала затруднения да отгледа шестте си деца. От своя страна майката на Батист признава: «За нещастие, именно аз командвам!» Бруталността на Батист при тази липса на спирачки и на ограничения  се превръща в нещо безобразно. Майката се бои от това и даже споделя, че той поискал «да удуши брат си».

Ерик е на 11 години. Той е второто дете в семейството, а по-голямата му сестра е 20-годишна. Въпреки че собствената му история, социалната и семейната му среда се различават от тези на Батист, той също постоянно няма мира. И както в примерите от предната глава, и тук при двете деца отново ще се натъкнем на сходство в семейната конфигурация. Що се отнася до Ерик, той не живее с баща си, обаче редовно го вижда. Майка му е много търсена адвокатка с международна кариера, но въпреки това  – винаги на разположение, за да се занимава със сина си. Тя намира бившия си съпруг за непоследователен и го омаловажава когато той е безработен. Впрочем, родителите на бащата на Ерик са се скарали с него, а в замяна се разбират отлично със снаха си, с която редовно се виждат, понеже тя обитава етажа който е над тях. Тя обезценява също и собствените си родители: баща й е «крайно консервативен», твърди тя, а майка й  е «хронично депресивна»! Ерик е дотолкова непоносим, че даже и съучениците му го отритват. Причината е, че той ги «дразни» непрекъснато  и в периодите си на превъзбуда не може да се въздържи да  не изстреля поток от оскърбления  по адрес на когото и да било. Учебната му дейност обаче си остава на прилично равнище.

Някои лекари биха могли да съотнесат към Ерик диагнозата на «хиперактивност», тази «нова болест», дошла ни от САЩ, за която и французите вече започват да прилагат амфeтамини – възбуждащи средства за мозъка, които  при децата имат парадоксалния ефект да ги успокояват, без обаче по какъвто и да било начин да лекуват причината за тази болнава психомоторна нестабилност. Що се отнася до мен, както голяма част от моите колеги – детски психиатри, и аз предпочитам психологическото лечение и предложих за Ерик индивидуална психодрама, която след няколко месеца даде почти чудотворен резултат.

Но как да си обясним трескавата оживеност, пристъпите на гняв, възбудимостта на двете деца, които във всеки случай – при Ерик, добиваха откровена патологичност? Неговото състояние се явява наследник на едно вече проблематично детство. Подвластен на повтарящи се ринофарингити и отити, Ерик винаги е имал нарушения на съня и даже си е удрял главата в моментите на заспиване.[1] Батист също е правил множество отити и астматиформени бронхити, но ритъмът на съня при него се е установил по-бързо, въпреки че е имал и продължава да има многобройни кошмари. Впрочем, родителите и на двете деца са твърде различни от родителите в предходния случай. Докато при тези на Сирил и Себастиен веригата за провеждане на решенията беше изопачена, при другите се забелязва истинско обезценяване и абдикация на бащата. Разбира се, това съждение трябва да се нюансира. Обезценяването реално ли е или е представено от майката? Когато майката на Батист казва: “Аз командвам, за нещастие…” тя признава, още по-точно  – тя утвърждава мястото на бащата, но счита, че той е неспособен да го удържа. Същото е и с майката на Ерик. Прочее, единственото, което тези две жени искат е да включат съпруга (или бившия съпруг) във възпитанието на децата си. Изправени пред онова, което оценяват като слабост, те се обръщат към психолога. Той тогава трябва да схване задачата, която искат от него. Далеч от идеята да се съгласи с изключването на бащата, ролята на психолога е да помири тези жени с образа на омаловажения в реалността баща. Ролята на консултирания психолог следователно не е да замени бащата, а да го подбуди той (отново) да заеме своето място.


[1] Виж „On a rendez-vous chez le psy”: “Rythmies d’edormissement”, Retz-Pocket, 1995, стр. 203